Побойникът“ от Джефри Дивър   Два дни по-късно, рано сутринта

„ Побойникът “
от Джефри Дивър
 
Два дни по-късно, рано сутринта в неделя, седнал съм в грижливо подредения ми офис. Не съм виждал Стан Уиткомб от „ Орелът “ насам и разсеяно се чудя дали от недоволството ми не е имало някакъв резултат.
„ Третият път е на шанс “ – както обичаше да споделя татко ми от самото начало.
Чувам двойния звън от втория етаж и слизам на първия. Отварям вратата, с цел да открия двама души с мрачни физиономии, облечени в костюми – мъж и жена, и двамата към четирийсетгодишни. Мъжът ми подава карта за идентификация. Окръжен шериф. Детектив Терънс Стоун. Той е висок и строен. Представя се с името си. Жената също е детектив. Емили Филмор. Тя е слаба, с руса коса и си е поставила компактен грим върху набръчканата кожа.
– Хенри Ларсън?
– Да? – намусвам се аз. – За какво става дума?
– Познавате ли Сара Престън?
– Аз… Тя добре ли е?
– Познавате ли я?
Очите ми се уголемяват:
– Какво става?
– Познавате ли я, сър? – повтаря детектив Стоун с мек, само че настойчив звук.
– Излизахме дружно.
Трябва да повторя думите си, с цел да ме чуят. Преглъщам трудно.
– Господин Ларсън – споделя детектив Филмор с малко по-скован звук от сътрудника си. – Съжалявам, че би трябвало да ви оповестя това, само че девойка Престън е била убита.
За миг не споделям нищо.
После изтърсвам:
– Не, това е някаква неточност. Видях я през вчерашния ден. Обядвахме преди началото на работната ѝ смяна… Аз… Не!
– Станало е снощи – споделя детектив Стоун.
Свеждам взор.
– Не е допустимо. Говорих с нея, не знам… в седем и половина, откакто тя се прибра от работа.
– Да. Видяхме позвъняването на телефона ѝ – случило се е към девет и половина – изяснява детектив Филмор.
– Случило се е? Какво се е случило?
Но преди да съумеят да ми отговорят, аз се олюлявам и изхвръквам към пода. И двамата детективи се хвърлят напред и ме подхващат, преди да си разбия главата в плочките.
Успяват да ме задържат почти изправен и ме водят до дивана във всекидневната.
– Не, не, не. – Отпускам глава в ръцете си и сълзите ми рукват.
Филмор има хартиени кърпички в чантата си. Разопакова пакетчето и издърпва една от него. Вземам я бърша очите и носа си.
– Какво се е случило? – промълвям. – Обир ли е имало? Тя беше ли…
Двамата се споглеждат.
– Познавате ли Лорънс Кедъл? – пита детектив Стоун.
– Лари? Той е мой другар. Разбира се. Какво… За какво става дума?
– Той познаваше ли също девойка Престън? – въпросът идва от детектив Филмор.
– Да. Аз ги срещнах.
– Някой от двамата споменавал ли ви е нещо за това, че той ще посещава дома ѝ предходната вечер?
– Лари? В дома на Сара? Не.
– Той знаел ли е кога тя ще си бъде вкъщи?
– Едва ли… – Но след това им споделям, че той е знаел къде работи тя и може да е схванал какъв е работният ѝ график. Гласът ми става пресипнал. – Кажете ми защо е всичко това.
– Изглежда, нощес господин Кедъл е посетил девойка Престън. Тя го е пуснала да влезе. Когато го е направила, той я е намушкал, но…
– Какво?
– Госпожица Престън се е съпротивлявала и измъкнала ножа от него. Намушкала го няколко пъти и се обадила на 911, само че за жалост, умряла, преди помощта да стигне до нея. Господин Кедъл също е умрял.
– О, Господи, не! – Избърсвам сълзите си.
– Господин Ларсън, отряд от криминолози отиде в дома на господин Кедъл – продължи Филмор. – В мазето му открихме улики, свързващи го с убийствата в Обърн Хилс – двете дами, които бяха намушкани смъртоносно с нож. Някои дрехи… а също и други неща – тя добави последното с по-тих и уважителен глас.
Предположих, че става дума за частите от телата на жертвите, отделени, откакто те са умрели.
– Ние разполагахме с ДНК проба на евентуалния палач от второто ликвидиране, само че в базата данни нямаше съвпадане. Лабораторията ни тества ДНК на господин Кедъл и се оказа, че е неговата.
Затварям очи за миг, дишайки тежко.
– Да ви донеса ли малко вода, сър? – пита Филмор.
Вдигам ръка.
– Имате ли родственици наоколо? – продължава тя.
Не давам отговор. Просто виждам втренчено едно леке във формата на песъчлив часовник върху остарелия килим на пода в антрето. Никога преди не го бях забелязвал.
– Сър? – пита ме детектив Стоун.
Премигвам и подвигам взор:
– Роднини? Аз… Брат ми е в Холкомб.
– Мисля, че ще е добра концепция, в случай че той пристигна при вас. Или в случай че вие отседнете при него. Чувствате ли се задоволително добре, с цел да шофирате?
– Да, схваща се – промълвям аз. – О, а родителите на Сара? – прибавям с лека истерична нотка в гласа. – Те са във Фрийпорт.
– В момента двама детективи беседват с тях.
Кимвам. Още сълзи. Още хартиени кърпички.
– Ще им се обадя. Трябва да им се обадя.
– Бихме желали да ви разпитаме още малко за господин Кедъл. Само няколко въпроса.
– Да, схваща се – откликвам със слаб глас. – Той беше постоянно толкоз спокоен. Не смятах това за толкоз значимо. Беше малко въздържан. Но… Господи! – гласът ми се задавя. – Грешката е моя.
– Какво желаете да кажете, сър? – пита детектив Стоун.
– Вината е моя! Аз ги срещнах.
– Не се обвинявайте – отвръща Филмор. – Това е първото нещо, което научаваме в тази специалност.
Не давам отговор.
Двамата се изправят.
– Обадете се на брат си, господин Ларсън – припомня ми детектив Стоун.
– Да, ще го направя. Ще го направя незабавно.